КАКВО СТАВА В ТАЗИ ЧАСТ НА ИНДИЙСКИЯ ОКЕАН?
Списанието не е единственият източник на информация. Да си припомним, че именно в тази част на Индийския океан, наричана още „Дяволско море", са се случили много от събитията, които вече описахме в предишните глави. Там са намирани най-често изоставени от екипажите кораби, там са се случвали напълно непонятни морски катастрофи. Там, най-накрая, неколкократно са открити дрейфуващн кораби с мъртъв екипаж, при което никога не е била установена причината за смъртта.
Така е било с португалския бриг „Санта Мария", на който през 1884 година са били намерени мъртви всички моряци. Така е било и с кораба „Аби С. Харт", на чиято палуба са били намерени труповете на моряците и агонизиращият капитан. Също там, в Сиамския залив, по време на нндипско-пакистанския конфликт през 1971 година е изчезнала, да, изчезнала цяла фрегата с екипажа си, при това е доказано, че наблизо не е имало чужда подводница. Там, най-накрая, безследно е изчезнал през 1953 година параходът „Хоулчу" ...
Трябва да добавим, че в Малакския проток е измерена една от най-големите дълбочини в Индийския океан. Наистина непонятно е защо нито една от държавите, чиито кораби са непосредствено засегнати от тайнствените явления в района на Сиамския залив и Малакския проток, не се е заинтересувала от тях. А това са явления, за конто се сигнализира от години и както ще се убедим — много по-често, отколкото сочи „Сианс е ви".
Извинявам се, заинтересували са се. През 1959 година японското правителство е изпратило в района на Дяволско море изследователска експедиция. Тя имала на разположение и специално оборудван кораб. Дали учените, взели участие в тази експедиция, са открили тайната на тамошните води, е трудно да се каже, тъй като нищо не се чуло повече за кораба и екипажа му, а по-късните търсения не дали резултат.
Позовахме се нашироко на едно научнопопулярно списание, което не се поддава на истерия, нито на „модни" теми. Но ето че има и книга, изцяло посветена на необяснимите случаи в моретата и океаните. Да кажем, че това не е съвсем компетентна литература. Но авторът на тази книга — Патрик Гастон — се спира на същите разкази, както и „Сианс е ви", а това е нрепоръка да се доверим и на другите информации, включени в нея.
През юни 1909 година капитан Габе, датчанин, също наблюдавал от кораба „Бинтаг" „подвижни светещи кръгове" по морската повърхност. Това станало в Ма-лакския проток. Цитирам: „Капитан Габе, човек добросъвестен и точен, установил с пълна сигурност, че тези мощни светещи кръгове не са могли да имат друг източник освен морските дълбини."
През 1907 година подобни наблюдения извършил капитан Петерсън, който преминавал през този проток с парахода „Делта". Той забелязал, че това светлинно явление се разпростирало по посока на Южнокитай-ско море.
Тук не можем да пропуснем и още един факт. Подобни светлинни явления са наблюдавани и в Персийския залив — друга част на Индийския океан. Датата на един от разказите е 4 април 1901 година. Авторът е капитан Хоусийсън от парахода „Клиуи". Продължително време той наблюдавал светещи кръгове, които се придвижвали светкавично над водната повърхност. Информацията на Хоусийсън попаднала и във вестниците, но била посрещната като халюцинация на пиян човек. Това било най-простото обяснение.
Но все пак имало и такива, които си спомнили, че още през 1880 година двама офицери "от кораба „Патиа" наблюдавали на същото място подобно явление и го описали на страниците на списанието „Нолидж".
Описанието им поразявало с точността и реализма си. Те споменавали за два мощни светлинни кръга, които се въртели около една обща ос. Диаметърът на тези кръгове бил според тях около 600 метра. Всеки кръг се състоял от 16 лъча, които се придвижвали със скорост 160 км/час. Тази подробност впрочем събудила най-голям скептицизъм. За онези времена това била невероятна скорост... И разказът бил сметнат за плод на илюзии или халюцинации.
Патрик Гастон твърди, че през последните десет годитн са регистрирани най-малко петдесет донесения за подвижни светещи кръгове. За да не дотягаме на читателите с понататъшни подробности, ще добавим, че район на подобни явления е също и Оманският залив.
Капитан Карнеги (в книгата не се посочва името на кораба) съобщава, че веднъж в Оманския залив е наблюдавал нещо като фосфоресцираща покривка на морската повърхност.
През 1931 година идентично донесение са предали моряците на канонерката „Дудар дьо лагре". И те са видели светлинни лъчи, които излизали от морето с бързо въртене.
Е, какво да се прави! Както се вижда, всички тези явления си приличат като две капки вода. Може ли да се оставят, без да им се обърне внимание? След каго толкова сериозно списание като „Сианс е ви" им вярва, защо ние трябва да се съмняваме в тяхната автентичност?
ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ ОТЧЕТА НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЕКИПАЖИ
За читателя не е трудно да сс досети, че в тази колекция от, най-меко казано, обезпокояващи събития, случили се по световните морета и океани, съм пропуснал въпроса за така наречения Бермудски триъгълник.
На Бермудския триъгълник и събитията, които са сс случили там, напоследък са посветени много книги. Към най-значителните трябва да се отнесе ,„Дяволският триъгълник" на Ричард Уинър и двете книги на Чарлс Бърлиц „Бермудският триъгълник" (1976 г.) и „Без следа" (1977 г.), издадени от издателство „Жолнай".
Бермудският триъгълник е един от морските пътища с най-голяма известност. Тук атмосферните условия за навигация са твърде неблагоприятни. Пилотите и капитаните на кораби не са безгрешни, това е истина, и (въпреки това има нещо ужасяващо във факта, че в едно относително малко водно пространство са изчезнали стотици кораби с екипажите си и десетки само- лети. Нека припомним онази ескадрила от пет американски изтребители, която изчезна безследно на 5 декември 1945 година. Или танкера „Мърин Сълфър Куин" с водоизместимост 16 500 тона(!), който също безследно изчезна на 6 февруари 1954 година.
Но и тук към най-обезпокояващите факти се причисляват изчезналите екипажи, само екипажи, докато самите кораби, рано или късно, са били намирани. Първият отбелязан от хрониките факт датира от 1881 година. Корабът „Елън Остин" намерил в открито море шхуна с неизвестно име, от която изчезнали екипажът и инструментите. Затова пък останали недокоснати запасите от храна. По-късно пак от шхуната по време на буксирането й — също безследно изчезнали двама моряка от екипажа на „Елън Остин".
За кораба „Каръл А. Диъринг" вече стана дума. На 5 декември 1946 година (точно една година след изчезването на споменатата ескадрила изтребители) на юг от Маями била намерена шхуната „Сити Бел". Два дни преди това тя напуснала един от Бахамските острови с екипаж и пасажери (общо 32 души). Шхуната била безлюдна. От хората нямало никаква следа.
Този списък би могъл да се удължава непрекъснато. Във всеки случай събитията, случили се в Бермудския триъгълник, толкова много развълнували общественото мнение, че през юли 1977 година натам се отправил съветско-американски изследователски екип. Резултатите от изследванията бяха обявени едва през 1982 година. За сметка на това вестниците шумяха с неофициални изявления, според които в района на Триъгълника експедицията не е открила нищо необикновено...
Сред хипотезите, които се опитват да обясняват честотата на катастрофите в този район, има няколко, които заслужават внимание. Да припомним хипотезите за смущенията в гравитационното поле и за инфра-звуковете. Тези теории могат да обяснят несъмнено много от събитията в района на Триъгълника. Да припомним и онази странна хипотеза на археолога Гончаров, според която цялото земно кълбо може да се раздели на 12 плоскости с форма на петоъгълници. По този начин на картата се създава мрежа от петоъгълници и триъгълници, а една от точките, в които се пресичат върховете на плоскостите, е именно този дяволски Бермудски триъгълник, което е и причината районът да се слави с някакви неизвестни свойства. Между другото, например тук има смущения и при излъчването на сигналите „SOS" и това е една от причините корабите да изчезват безследно.
Фактът, че двата океански „дяволски района" се намират горе-долу между 20° и 35° географска ширина, а 130° географска източна дължина пресича Дяволското море и като преминава през Северния полюс, става 50° географска западна дължина, която вече сочи „дяволския триъгълник", е сериозен аргумент в полза на тази хипотеза. Поразително!
Трябва също да се каже, че доста хипотези свързват събитията в Бермудския триъгълник с НЛО или НПО. В тяхна полза говорят големият брой факти, регистрирани в донесенията на пилотите от американската гражданска и военна авиация, а също така от съобщенията на туристи, моряци и даже случайни наблюдатели, които са се сблъсквали с тайнствените обекти. В книгите на Бърлиц и Уинър са цитирани много свидетелства, които не могат да се подценят и трудно могат да се оставят без внимание. Няма да обременявам читателя с излишен фактографскп материал, затова ще се огранича само с описанията на Ричард Уинър, който, след като припомня, от една страна, необорими факти, а, от друга, упоритото им отричане от властите, завършва разказа си със следната мисъл:
И така, навремето той работел (това било през 1962 година) в Кейп Канаверал като фотограф. Веднъж, по време на пробно изстрелване на ракета тип „Пола-рис" в посока на Карибите, много от присъствуващите ясно видели летяща чиния, която съпровождала ракетата. Дори се твърдяло, че този обект бил заловен от радара. Затова пък командуването на ВВС бързо изяснило събитието, заявявайки, че се отнасяло просто за обикновен метеорологически балон ... Край на целия проблем? Откъде накъде! Седмица по-късно а Кейп Канаверал беше издадено официално нареждане, в което се препоръчваше на фотографите по време на наблюдение на изстрелваните ракети да обръщат преди всичко внимание на НЛО и да ги фотографират!
... Да фотографират обекти, които ги няма...
АРНОЛД МОСТОВИЧ
http://alexmunro.blog.bg/drugi/2011/11/25/tainstvenite-izchezvaniia-chetvyrta-chast.856670